Прочетен: 6715 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.10.2015 17:55
Ако тайно сте си мечтали да сте приказен герой, идете в Алберобелло и си наемете къщичка трула. Така направихме и ние и се озовахме в един вълшебен свят, където всичко е наблизо и малко, достъпно някак си и в същото време тайнствено и мистично.
Градчето се намира на 60 км югозападно от Бари, в областта Пулия, Южна Италия. За сега все още не е популярна дестинация, но шеметно набира скорост. Лесно достъпно е от транспортна гледна точка – ние летяхме с Wizz air до Бари, а от там има влак с прикачване на централната гара. Противно на всичко, което бях прочела в мрежата за железопътния транспорт в Южна Италия, влаковете се оказаха много прилични, даже луксозни за нашите представи. Скоро след като излезете от Бари и поемете на юг, започват да се появяват разхвърляни сякаш посипани случайно трули – малки цилиндрични постройки с конусовиден покрив, обикновено варосани в бяло. Те са типични за тази част от Италия и уникални за света, а най-много от тях има именно в Алберобелло. Препоръчително е да си вземете кола под наем още от летището, ако искате да разгледате повече от областта Пулия, тъй като ЖП линиите са две и може да се окаже, че за да идете в съседното селце на 10 км трябва да вземете влак до Бари и от там друг и така да си пътувате с часове. Нашия полет беше разно сутринта, в 7:10, и по тази причина се наложи да нощуваме в София предната вечер. Избрахме хотел Ibis, тъй като е най-близо до летището и предлага транспорт до терминала. След като пристигнахме в Италия, на летището ни чакаше малък микробус, който предварително бяхме наели. Цената му за 8 човека от летището до Алберобелло беше 100 евро, малко по-скъпо отколкото с влак - 5 евро до Бари и още 5 до градчето, но решихме така заради багажа, а и за да се озовем максимално бързо в приказката.
Пристигнахме, когато градчето се събуждаше и започнах да се лутам из тесните улички, за да търся нашето трули. От разговора с хазаина ни знаех, че е съвсем близо до Църквата, пред която бяхме, но някак си се залутах. Когато все пак я открих, останах очарована от бижуто, в което собственика Филипо я е превърнал. Нашето трули беше голямо – всекидневна с кухненски бокс, две бани с тоалетни, спалня и импровизиран втори етаж – в покрива и, където имаше още една спалня. Всичко е разположено в ниши, които преливат от една в друга, стените и подовете са каменни и почти няма прозорци, а таваните следват извивките на покрива...... Приказно.........В къщичката се преплита автентичното с модерното по един много приятен начин, а детайлите са така фино обмислени, че не ти се иска да я напускаш. Самото пребиваване вътре в нея е преживяване, и то незабравимо.
Нашето трули от вън
И от вътре
Още малко от интериора
Малкият ни двор
Домакинът ни посрещна така любезно, все едно само нас е чакал през последните няколко месеца, подари ни магнитчета, раздаде ни карти на града и ни закара с автомобила си до най-добрия хранителен магазин, за да си напазаруваме и да опитаме от готвената храна от топлия щанд. От тук си взехме страхотна лазаня и ястие с карчофи, за което още говорим. Филипо ни представяше на всички с особена гордост от факта, че сме от България и говорим италиански и всички останахме безмълвни, когато касиерката каза, че тя ме е виждала и друг път и ме познавала, била съм местнаJ. Негова е и заслугата голямата ми дъщеря да възкликне „ Ама как само карат тези италианци!!!” след като караше из тесните улички почти през цялото време извит назад към нас, за да разговаряме, без да поглежда напред.
Тук е мястото да отбележа, че за пръв път пътуваме цялото семейство, с децата. Както каза пак дъщеря ми : „Практикуваме селски туризъм в чужбина”. Това си беше сериозно изпитание, не съм сигурна че скоро ще си го причиня отново, но пък беше забавно и незабравимо, мисля за всички участници, тъй като този път бяхме привлекли и приятели с нас. Така групата ни беше от 8 души.
Градчето е малко и все пак достатъчно голямо, за да се измориш обикаляйки го. Няма кой знае какви забележителности – самите къщи са най-голямата такава. Разходката из тесните улички и белите къщички с пъстри цветя пред и по тях, са такава наслада за окото, че може лесно да забравиш кога да спреш да снимаш. Все още има моменти, когато може да си сам из улиците и да се разминеш с друга двойка с фотоапарат, което създава особено усещане за мястото.
Първата уличка в която се гмурнахме
Покриви
Макет на къщичките
Малко магазинче,в момент когато няма хора
Изглед от високо към централната част
Комплекс трули
На фона на задваща се буря и смрачавашо се небе
Трули, сякаш посипани по тревата:)
Тълпите организирани туристи са рядкост, но се появяват, предимно китайци или японци, аз лично все се оказва че ги бъркам. Иначе много трули са превърнати в магазини за сувенири, един от друг по-привлекателни. Катедралата Св.Св.Козма и Дамян е приятна сграда с внушителни на фона на останалите постройки в градчето размери. Особено красива и тя, както и кварталите с трулите, са нощем, когато са облени в светлина. Интересна е и църквата трула, кацнала на един от хълмовете, на които са разположени постройките.
Изглед към Aia Piccola и църквата трула на върха
Базиликата Св.Св. Козма и Дамян в ценралната част на нощна светлина
Ресторанта, в който опитахме типичното меню за областта
Още малко романтика
Трули зоната от друг ъгъл
Нашата малка "Инталианка" на път към Туристическия ингормационен офис
Пред туристическия офис
Всъщност градът е разположен на два хълма, някога разделени от речно корито. Днес то е превърнато в една от централните улици. Новия град е разположен на Източния хълм, а на западния се намира стаинната част, състояща се от две трули зони - Monti и Aia Piccola, и двете част от световното културно наследство на Юнеско. Околността е обсипана с бадемови и маслинови дръвчета, а пъстрите олеандри са навсякъде из улиците и дворовете. Историята на необичайното градче датира от 15 век, когато тук се заселват много фермерски семейства. За да избегнат данъците, дължими за жилищни постройки в град, те започнали т.н. сухо строителство - едноетажни постройки без никакъв слепващ елемент, само подредени варовикови камъни, които да могат лесно и бързо да бъдат разрушени, при пристигане на проверяващите. Малкото селце се сдобива със статут на населено място на едва през 1797г. Къщичките, които виждаме днес, са там от векове, някой реновирани, други в автентичния си вид, леко варосани, просто така за разкош.....
Града е спокоен, през повечето време и сравнително тих. В 13:00 живота спира – всички магазини затварят, дори и хранителните, и пекарните, и няма от къде да си купиш и една вода. Отварят отново в 17:00 и работят до 21:00. Почти същото е и с ресторантите – отварят за 3 часа на обед и вечер след 20:00 часа. Почти винаги е необходима резервация, тъй като са малки, повечето от тях настанени в трули, и разполагат с ограничен брой места. Опитахме и типични местни храни, обединени е меню на човек по 25 евро, включващо предястия няколко вида, основно и десерт, както и вода и вино. Имат някои доста интересни храни, една от тях, Fave e cicorie, която дори ме изправи на нокти от ужас да не ни довоеде до фатален край, след като разбрахме, че боба, от който правят въпросното пюре е всъщност бакла. Оцеляхме....... Тук хапнах и пъпеш с прошуто, който отдавна ми е мерак, оказа се доста добра комбинация. Спагети няма, тук хапват орекиете – местна паста с формата на ушички, леко недосварна за нашия вкус. Пица също няма масово, но пък кафе и сладолед........отядохме си и си отпихме. Хората са много спокойни, усмихнати и любезни. Винаги се опитват да ти помогнат и обичат да общуват, да говорят, особено ако говориш техния език, не са много добри с английския, въпреки че се стараят. Но са сърдечни, много сърдечни. Винаги с удоволствие ти дават да дегустираш различни храни и продукти, независимо дали е хляб, прошуто или скъпо опушено сирене. И така ти опаковат всичко, което си купиш, че ти е жал после да го разпечатваш. Но да не се отплесвам с носталгията, а да споделя за още една местна особеност – Месарниците. Тук освен сурово месо, продават и печено такова, но само в определени дни – сряда, петък и събота. Успяхме да се включим в срядата и опитахме два вида специалитети на шиш, доста добри и съвсем достъпни – 4 евро за шиш с 6 артикула на него. Бяхме си взели и местно бяло вино от една винарна, маслинки от магазина и хляб от пекарната.....малките удоволствия от живота. А когато има Wi Fi за голямата и Cartoon за малката, живота в трули е прекрасен.
Вечерна разходка
Една от най-красивите улички, вратите са вход на ресторант с тераса
Тиха уличка
Покривите на магазинчетата със сувенири
Още красиви къщурки
С голямата ми дъщеря в една цветна улица
Уникалната трула - Църква
Гарата се намира на 5 минути пеша от главното кръстовище пред Катедралата и два поредни дни се упражнявахме кой може да стигне пръв до нея. Там работи само един мъж, който продава билети, за индианци като нас, които не искат да си ги купят от машинката на перона. Също така съобщава за пристигащите и заминаващи влакове, биейки една камбанка, а и ги посреща и изпраща. Веселба. Има разписание, но те обикновено не се ангажират много много да го спазват, и както пак голямата ми дъщеря отбеляза, никой не съобщава за закъсненията. Тук това е част от начина на живот....всички много бързат, но някак спокойно и без да си придават кой знае какво значение.
Помотахме се доста из стръмните улички, влизахме в църквите и в магазинчетата за сувенири, купихме си магнити и кърпи с трули на тях........Ходихме по светло и по тъмно, понякога просто слушахме местните и се опитвахме да попием атмосферата. Разходихме се и до две съседни градчета, също имащи своя уникален чар - Martina Franca и Locorotondo, но за тях ще разкажа другия път.....
ОФИЦЕРИТЕ ЗА СПЕЦИАЛНИ ПОРЪЧКИ НА РАДЕВ ...
Златна Прага или градът на стоте кули